„Не пренебрегвайте това“ – думите на Наско Сираков, които тежат повече от всякога
Има изречения, които не звучат като обикновени реплики от поредната пресконференция. Те не са изречени, за да запълнят новинарския поток, нито за да създадат краткотраен шум. Това са думи, които носят предупреждение, натрупана болка, разочарование и опит. Думи, зад които стои човек, видял всичко във футбола – от върховете на славата до най-дълбоките сривове. Именно такива бяха думите на Наско Сираков: „Не пренебрегвайте това“.
В българския футбол подобни изказвания често се подминават. Феновете ги приемат като поредния емоционален изблик, медиите ги използват за заглавие, а ръководствата предпочитат да не навлизат в дълбочина. Но когато подобно предупреждение идва от фигура като Сираков, то не е просто мнение. То е сигнал. Аларма. Опит да се спре нещо, което вече се движи с пълна скорост към пропастта.
Наско Сираков не е човек, който говори лекомислено. През годините той е бил и герой, и злодей в очите на „синята“ публика. Обичан, мразен, възхваляван и обвиняван. Но едно никога не му е било отричано – че му пука. Истински. До болка. За Левски, за българския футбол, за това как изглежда играта у нас и какво оставяме след себе си.
Когато той казва „не пренебрегвайте това“, той не се обръща само към феновете. Това е послание към всички – играчи, треньори, директори, собственици, политици зад кулисите и дори към самите медии. Защото проблемите, за които говори, не са моментни. Те са системни. Натрупвани с години, замитани под килима, оправдавани с „преход“, „реформи“ и „търпение“.
В думите му прозира разочарование от начина, по който се взимат решения. От липсата на визия. От краткосрочното мислене, което гони бърз резултат днес, без да се интересува каква ще е цената утре. Сираков винаги е бил директен – понякога груб, понякога неудобен, но честен. И точно тази честност прави предупреждението му толкова тежко.
Българският футбол отдавна живее в режим на самозаблуда. Всеки сезон започва с надежда, че „този път ще е различно“. Че ще има подем, че ще се появят нови таланти, че ще има европейски пробив. Реалността обаче почти винаги е една и съща. И в този контекст думите на Сираков звучат не като паника, а като последен опит за отрезвяване.
Той говори за отговорност. За това, че не можеш безкрайно да обвиняваш външни фактори – съдии, федерации, жребии, късмет. В един момент трябва да се погледнеш в огледалото и да признаеш грешките си. Да признаеш, че си допуснал компромиси, които днес ти се връщат като бумеранг.
„Не пренебрегвайте това“ е и предупреждение към феновете. Към онези, които често са готови да защитават сляпо, без да задават въпроси. Любовта към клуба не означава тишина. Понякога означава точно обратното – да бъдеш критичен, да изискваш, да не приемаш посредствеността като нещо нормално.
Сираков знае какво означава Левски да бъде фактор. Той е бил част от отбори, които са влизали в Европа без страх, които са налагали стил, които са карали съперниците да се съобразяват. Именно затова сегашното положение боли още повече. И затова предупреждението му не е просто сантиментално изказване на човек от миналото. То е диагноза.
В последните години често се говори за „нова ера“, за „рестарт“, за „стабилност“. Но стабилност без ясна посока е илюзия. Това е едно от нещата, които Сираков индиректно подчертава. Че не е достатъчно просто да оцелееш. Трябва да знаеш накъде отиваш. Иначе оцеляването се превръща в бавно изчезване.
Неговите думи са тежки и заради още нещо – защото идват след дълго мълчание. Сираков не е човек, който всеки ден излиза с гръмки заявления. Когато го прави, значи нещо наистина го тревожи. Значи е стигнал точка, в която вече не може да гледа безучастно.
Може би най-страшното в това предупреждение е, че то звучи като нещо, което вече сме чували. И сме игнорирали. Многократно. И всеки път последствията са били едни и същи. Спад. Разочарование. Загубено доверие. Загубено време.
Думите на Наско Сираков не са насочени към конкретен мач или конкретно решение. Те са насочени към цялата система. Към начина, по който мислим футбола у нас. Към липсата на дългосрочна стратегия. Към нежеланието да се учим от грешките си.
„Не пренебрегвайте това“ е повече от фраза. Това е зов. Зов да спрем да се самозалъгваме. Да спрем да търсим оправдания. Да спрем да приемаме посредствеността като съдба. Защото, ако го направим, последствията няма да са изненадващи. Те ще са напълно закономерни.
Историята на българския футбол е пълна с пропуснати шансове. С хора, които са предупреждавали, но не са били чути. С решения, които са изглеждали удобни в момента, но катастрофални в перспектива. И точно затова думите на Сираков трябва да бъдат разглеждани в този по-широк контекст.
Той не говори за себе си. Не търси съчувствие или аплодисменти. Говори за бъдещето. За това какво ще остане след нас. За това дали след години ще има какво да защитаваме, какво да обичаме и за какво да спорим.
В крайна сметка предупреждението е просто. И болезнено ясно. Ако продължим да пренебрегваме очевидните проблеми, няма да имаме право да се изненадваме от резултатите. И тогава думите на Наско Сираков ще звучат не като предупреждение, а като пророчество, което сме отказали да чуем навреме.
Leave a Reply